Кога за пръв път усети нуждата да създаваш и как реши да станеш архитект?
Архитектурата е свързана с баща ми, защото той е архитект и още като дете, търсейки по-близка връзка с него, усетих, че така бихме могли да се свържем и през работата. Аз прекарвах доста време в офиса и в средата, в която той твореше и ми е ставало многократно интересно да работя с ръцете си и да виждам как става триизмерно. Беше любопитството към това какво може да се случи като започнеш да правиш нещо с някаква идея. Оттам започна всичко.
Как реши да учиш в чужбина?
Не исках да заминавам да уча в чужбина, защото това щеше да натовари финансово семейството ми, но баща ми беше проучил университета чрез негов приятел и твърдеше, че това е чудесна възможност. Аз отидох на open day и веднага се влюбих. Видях работилницата и това как хората просто влизат вътре и почват да правят нещо. Имаше едно спокойствие, атмосфера на творчество и колективност.
А какво те върна обратно в България?
След като завърших магистратура, започнах работа, но не се чувствах добре чисто социално и когато дойде Ковид, този стоп кадър ми помогна да погледна нещата отстрани и да си кажа, че май вървя на автопилот. Беше голям риск, защото съзнателният ми живот го бях прекарала в Лондон и имах своите страхове. След 10 години в Англия, връщайки се в България, от една страна имах страхове, свързани с работата – дали ще си намеря място, което да ми пасне по някакъв начин, а от друга – страховете със загубата на средата. Мисля, че все още тече тази линия с приятелите, но първата година и половина след завръщането ми беше пълен мрак, особено и в комбинация с ограниченията покрай пандемията.
"Микро къща"
Първият път, когато видях снимки от проекта ти “Наопаки”, се разплаках. Напомни ми за една фраза на мой обучител от НБУ и вече бившата Червена къща, д-р Давид Иерохам. Фразата е ”Фройд е в съседната стая.” Би ли разказала повече за този проект?
Всички проекти, по които съм работила, са колективни и за мен е важно да спомена и хората, с които ги създадохме. По този проект работихме с Мария Бадева, която също е архитект и учихме заедно в Англия. Целта му бе да привлече вниманието на обществото към това, че все още средата около нас не кара хората с увреждания да се чувстват спокойни и приети. Създадохме една инсталация, в която обърнахме частите на тоалетната в Музейко наопаки и ги поставихме точно срещу вратата, така че влизайки, човек вижда нещо, което се пита как да го ползва така наопаки. Този момент, той е момент само, в който да се сепнеш и да се усетиш за тази липса на приемане.
Как избрахте тази концепция?
Един от моите учители, Биляна Савова, в своята организация МС - Мога Сам, свързана с хора с множествена склероза, беше направила кампания, в която различни хора, без да имат този проблем, могат да седнат и пребивават в инвалидна количка за 24 часа. Тя сподели след нейното преживяване, че нещата, които би следвало да могат да се правят, всъщност физически е невъзможно да се достигнат.Този момент на невъзможност е онова, което ме провокира като архитект и дизайнер. Да осигурим правото на всички нас, жители на този град, всеки да може сам да достигне и да се справи с това, което е нужно.
"Наопаки"
Моите вътрешни преживявания като наблюдател бяха от една страна на чувство на отговорност и от друга – на срам и много силен гняв – и към отговорните институции, но и към мен самата, която носи отговорност да изисква действия и намеса от тези страни. Говорим за обществено място с най-висока посещаемост и за съвсем базисни физиологични потребности.
На предишното място, на което работих, трябваше да проектираме една производствена сграда с административна част. Отвън беше предвидено паркомясто за инвалиди и аз започнах да проектирам административната част като достъпна, защото в производствената по ред причини понякога няма възможност да работят хора със специални потребности. И това, което се случи, е че влязох в директен сблъсък с клиента, който видя това като разхищение. Тогава аз успях да устоя и да аргументирам, че това е правилният начин и че всеки има правото да работи в тази част от сградата и да бъде там. И когато този начин на мислене го видях в такъв директен сблъсък, си казах, че реално ние сме проблемът, защото всеки има правото и възможността да направи нещо по въпроса.
Би ли споделила за друг твой проект, който припознаваш като по-специален?
Първата колаборация с Мария Бадева беше един проект за Столипиново през "Фабрика за идеи" и част от "Пловдив - Европейска столица на Културата 2019". Идеята на проекта беше да се създаде вид инсталация или преживелищен уъркшоп, в който да се приобщи Столипиново към останалата част от града по някакъв начин. Ние решихме да се свържем с учител от "Заедно в час", който преподава в училище в Столипиново, да интервюираме децата от това училище, да им направим блог за нещата, с които се занимават и да им направим едно малко павилионче в Капана, където да представим тази информация дигитално и физически, за да може други хора, които правят клубове и подобен вид занимания да се свържат с тях. Много се развълнувах, защото когато отидохме в училището потънахме в една креативна среда, в която самите деца даваха идеи и бяха активни, като създаваха толкова много неща. Този проект беше две години. През първата година направихме този павилион, а през втората осъзнахме, че двете с Мария Бадева сме участвали малко по-активно, отколкото е било нужно и решихме да оставим на децата физическата манифестация на техните творби. Наехме едно място в Капана, което е като уъркспейс, в който да изложим техните картини, да стоят няколко седмици изложени сред този голям поток от хора, да правят откриване, закриване и така.
Защо решихте павилионът да бъде под формата на QR код?
Хората доста бързат, а информацията беше в голям обем – децата създаваха доста неща. И тази бързина, с която ние преминаваме през пространствата, затруднява това да ни се задържи вниманието. Ние решихме, че ако изложим част от информацията на постер, а другата остане дигитално, човек може да си сканира и запази в телефона, така че да разгледа подробно на спокойствие. Имаше хора, които прекарваха повече време там. Ние бяхме оставили място за сядане, човек можеше да приседне, да прочете, да прекара време там. Проблемът е, че може би това стана за сметка на физическата презентация, която можеше да е по-подробна и по-атрактивно представяне. Бюджетът малко ни ограничи и това беше като баланс между тези фактори.
"Стената Столипиново"
Какво мислиш за връзката между архитектурата и психичното здраве? Би ли разказала за проекта “Градът отвътре”, с който, заедно с Раня Франсис, участвате във Венецианското биенале през 2021 година?
Тогава решихме да участваме, за да представим стоп момента от Ковид като пространство. Защото в един момент, особено в Лондон, нещата се обърнаха на 180 градуса и онова, което беше публично стана абсолютно празно, а домът се превърна в поле за всички дейности, които са се извършвали извън него и това ни създаде много стрес, напрежение и сблъсък с това, че трябва да изграждаме нови граници. Искахме да покажем как градът буквално е навлязъл в дома. И го направихме с различните мащаби в модела. Ние участвахме с един макет за биеналето и представихме дома, с 1:1 мащаб на прозорец, през който човек може да надникне и да види сградите в малко по-малък мащаб, 1:200. Но беше личното преживяване, което хем е лично, хем се случи на целия свят и това ни вдъхнови да го представим като един монументален обект в макета.
"Градът отвътре"
А в момента над какво работиш?
Занимавам се с интериорен дизайн в едно студио, което предлага проектиране на сгради, интериорен дизайн и дизайн на мебели. Много съм щастлива, че се развивам като знания и трупам опит.
За какъв проект си мечтаеш?
Миналата година бях на един курс за работа с естествени материали и ми се яви тази мечта, че много искам да участвам в създаването на едно селище и общност, която да има тези общи виждания за това как биха използвали пространствата, изцяло направени с естествени материали, да имат и обществени пространства и сгради, извън техните жилищни. Много ми се иска да се случи в някакъв момент.
Каква е ролята на технологиите в архитектурата?
Прецизността. Ще дам един пример. Докато бях в университета в Англия един познат си правеше докторантурата, която е неговата къща, в която той живее в момента, 4-5 години по-късно, и която е изцяло направена от корк, няма финиш отвън, няма финиш отвътре, всичко е изцяло от корк. И начинът, по който изработиха частите беше с ръка-робот, която беше програмирана така да изреже частите от корк, че те да се сглобят като един лего. Ако се направи за по-голяма група от хора това би могло да намали времето за изработка, грешките и така нататък. Технологиите са много полезни в това да ни освободят ние да творим.
Работилница за EACA 2022
Каква е ролята на играта в архитектурата?
Мисля, че играта е много важна за всяка работа, не само за архитектурата. Мисля, че понякога се вземаме много насериозно и не се радваме, а най-хубавите неща идват, когато се радваме на процеса. Ще дам пример. Една от първите ни задачи в първи курс от университета. Така се бяхме вглъбили, че сами си създавахме сериозни пречки. Дойде един учител и ни каза да забравим всичко, което досега сме правили, да отидем в работилницата, да хванем три неща и да правим нещо за три минути, а после да хванем следващите и така. И това толкова ни освободи, беше наистина като игра, защото ние отидохме и започнахме да правим неща, които уж нямаха нищо общо, но накрая се навързаха. Така че това е човек да се освободи от тези очаквания, сравнения и просто да играе, защото тази радост дава обратно към процеса.
Това много съвпада с формулировката на играта на Джейкъб Морено, който изобретява психодрамата, за да може тази скованост, която той нарича “културна консерва”, да се разджурка малко, метафорично казано, чрез спонтанността и креативността, за да се предизвика действието.
Абсолютно! За да може движението, което е естественият начин на процеса, на играта, да се случи, за да можеш да продължиш с работата.
Кой е най-трудният ти период в професионално отношение и какво научи от него?
След като се върнах в България, понеже баща ми е архитект, импулсът така поведе, че по инерция започнахме да работим заедно. Но доста ми тежеше това, че съм асоциирана постоянно с него. Проекцията беше много силна. Абсолютен блокаж изпитвах от това нещо и загубвах своята стойност, защото бях асоциирана със стойността на друг човек, с който сме много различни като опит, като знания, като идентичност. И реално аз си казах, че за да се отделя малко от това, трябва да се върна ретроспективно назад, да видя какво съм правила, да го събера на едно място и развивайки го, в един момент нишката ще се разплете и ще излезе това, което е най-стойностно, ценно, което искам да развивам занапред. Събрах проектите, по които съм работила в мой личен сайт, защото те са доста разнообразни като специфика, не всички са архитектурни, някои са по-графични. Реших, че сайтът е най-добрият начин да ги събера на едно място и също да има блог, в който да пиша идеи, които ми идват.
Поздравявам те за смелостта, защото всяка видимост изисква решителност и смелост. Но тук, според мен, смелостта е и на още едно, по-дълбоко ниво, което води до личностно израстване, а имено в осмеляването за индивидуация. Благодаря ти за доверието и себеразкриването. Има ли нещо, което не съм те питала, а би искала да споделиш?
Много ми хареса защо си започнала да правиш този проект от интервюта, защото аз също имах някаква нерешителност, когато тръгнах да пускам сайта на живо, свързана с очакванията и какво ще кажат другите. Иска ми се този срам и тази несигурност все по-малко хора да ги изпитват, защото вярвам, че всеки, който има желание, трябва да може да има спокойствието и пространството да създава. Това не е нещо статично, а винаги е процес и движение.
Творчеството на Гергана Попова може да бъде открито на: https://gkpopova.com/